I need a favor... (Jack and Sephora.)

Мрачните улици бяха опасни… Всъщност улиците отдавна бяха опасни и то не само през нощта. Сепфора не оправдаваше действията на узурпатора, но пролятата кръв според нея бе достатъчна. Все още я виждаше под краката си, дори когато улиците бяха почистени, а алената течност отдавна бе потънала надълбоко там, където имаше пръст или трева. Тя никога не чуваше тишината, а понякога имаше нужда от това. Виковете, металния звън, заговорите бяха непрестанен поток от мисли, който я тероризираше, но тя далеч не бе слаба. Може би бе по-отстъпчива от братята си, по-крехка и умееше да види малките парчета от големия пъзел. Не разбираше техните мотиви, но може би такива трябваше да бъдат. Животът би бил скучен, ако и тримата имаха един и същ идеал и все пак не можеше да оправдае и тях. Не можеше и да стои в неведение. Ако двамата имаха някакви планове, то тя трябваше да ги знае, за да им се противопостави. Борбата на два фронта бе изтощителна, но целта оправдаваше средствата, а нейната едничка цел бе да запази мира. Веднъж завинаги искаше да изкрещи „достатъчно“, но като че ли всеки път когато им го кажеше, те не я чуваха. Не знаеше на какво да го отдаде, но най-логично бе да предположи, че и двамата приемаха, че липсваше място за жена на тази бойна сцена на идеали. Е, Сепфора възнамеряваше да ги обори, но затова имаше нужда от план. Не можеше да се бори срещу двамата едновременно, затова предпочиташе да елиминира враговете един по един, започвайки от по-малката вреда. Като се замисли човек… Тя воюваше на три фронта – против братята си и против строгия режим на узурпатора. Да, не оправдаваше действията му, но и не приемаше начинът му за запазване на властта. Колко хора бе нужно да намерят смъртта си, за да се радва той на новия си пост?
Вървеше право към улиците, които бяха под нощен патрул в момента. Съзнаваше това, както съзнаваше и че асфалта е хладен или че съвсем не се вписваше в обстановката. Тя приличаше на привидение в белите си дрехи, които я издаваха, и особено с босите крака, по които в момента полепваха кал и сухи листа. Това бе нещо нормално за божество като нея, но не и за такова, което искаше да се слее с тълпата, за да постигне целта си. Спря се подплашена от нечии стъпки. Сградите ги караха да кънтят и звучаха като повече от един чифт, но спряха и това я наведе на мисълта, че е само един. Един патрулиращ, нейната мишена и все пак се разколеба за момент, прилепила гръб към стената на една от сградите.
- Аз… - бе готова да каже, че идва с мир, но това бе прекалено в неин стил и съвсем не фраза, която човек би използвал при такива условия. – Изгубих се.
Не беше добра лъжкиня, знаеше го и все пак опита да го излъже. Може пък да не бе от чак толкова бдителните…

Той не ѝ повярва. Разбра го погледа му, но съдейки по последвалите му думи явно не бе особено заинтересован от нея, че да попита какво наистина се въртеше из главата ѝ. Тя никога не излизаше на улиците без защита, но пък винаги изглеждаше именно беззащитна. Сигурно тайната се криеше в природата ѝ, в добронамереността и отзивчивия характер. Сепфора се сви след като якето се отпусна върху раменете ѝ, въпреки че не усещаше студа. Нямаше нужда от тази дреха и вероятно в момента непознатия изпитваше по-голяма нужда от нея, но реши да не упорства, да не разкрива все още, че далеч не е изгубената и изплашена девойка, за която се представяше. Може и да не бе добра в лъжите, но я биваше с ролите…
- Ти не ми вярваш… - констатира, нарушавайки мълчанието, загнездило се помежду им, докато вървяха, и вдигна поглед към него. – Защо тогава прие да ми помогнеш?
Всеки друг на негово място би се изсмял на нейните думи или пък би ги приел като отправена покана да се възползват от нея. Не че би им позволила, но те се отказваха едва когато срещнеха очи в очи късата кама, която сега бе скрита под дрехите ѝ. Не изпитваше желание да задава повече въпроси, никога не бе била от особено разговорливите. Вярваше, че именно думите са първопричината за множеството спорове сред хората, а ако само отделяха по секунда, за да огледат опонента и да се поставят на негово положение. В момента тя правеше точно това. По-скоро искаше да прецени дали може да му има доверие, но откри много повече от това. Самата отзивчивост и внимателност подсказваха, че не отрепка като повечето в милицията. Те като че ли бяха избирани според своята жестокост и безчовечност, все едно бруталността и липсата на морал бяха определяща роля. Не разбираше как човек като него е попаднал в тези среди или ако бе запитан дали желае да се присъедини към този маскарад – как въобще бе казал „да“.
- Искам да стигна до щаба на Черната милиция. Бих искала да отправя една покана към нейните представители. – каза, когато стигнаха до края на улицата и се спря внезапно. Всъщност нямаше дори да стигне до там, защото бе избрала човека, на който може да се довери. Не се знаеше дали щеше да има втори или трети като него, ако евентуално стигнеха до там, но доколкото бе проучила въпроса преди да направи първата крачка към осъществяването на своята идея, шансовете бяха нищожни. - Нужен ми е доверен човек в тези среди. Някой, който няма нищо против да се противопостави до известна степен на нейните правила и режима, който подкрепя.