But then again, I just don't care

Казват, че всеки избор, които правим остава с нас завинаги. Оформя личността ни, така да се каже. Е, знайте тогава, че явно съм направила някои доста кофти избори по пътя насам. Към себе си, имам предвид.

Мисля, че всичко започна с голямата чума, която взе майка ми. Това признавам, беше извън силите ми. Нямах много избори пред себе си - първо, тогава бях едва на три, второ и на триста да бях нямаше да мога да помогна много, нали така. Не съм някое божество все пак, не мога да си играя с животите на хората, както ми изнася, така че тя просто си умря. Останахме аз, брат ми и баща ни. Баща ни беше страж в Двореца - запомнете това, ще се върна към него по-нататък в историята. Като единствен родител Джонатан - така се казваше - се справяше относително добре. Научи ме да въртя меч и да стрелям с лък преди десетия ми рожден ден, на единадесетия ми подари и първото ми лично оръжие - две дълги ками. Логично, винаги повтаряше, че съм твърде лека за меч, но затова пък бърза и гъвкава, така че късите и метателни оръжия ми идваха отръки. Не искам да се хваля, но имам феноменален баланс. Излъгах, всъщност нямам нищо против да се хваля, особено, когато има за какво.

Както и да е, до тринадесетия си рожден ден вече бях кръгъл сирак. Не гледайте така изненадано сега, нали ви предупредих да внимавате. Какво мислите се случва с дворцовите стражи по време на преврат? Казват, че по принцип това е една от най-сигурните военни служби, но явно има и изключения. Избрах да не страдам. Кръговрата на живота, какво да се прави - Алдред-Ал Ноар превзе трона, защото хората му бяха по-опитни и кръвожадни. Баща ми не беше и умря. Честно казано винаги съм мислела, че е твърде мек и добронамерен за военен. Брат ми прие смъртта му ужасно, за него Джонатан беше идол, същинско божество. Плака със седмици, после се озлоби. Така става най-често хората, когато се почувстват слаби и ги е страх. Озлобяват се. Събуждаше се с мисълта за Алдред-Ал Ноар и заспиваше с нея. Той беше отнел единственото му семейство и Клод смяташе за свое лично право да го мрази с луд фанатизъм. Признайте, че това е малко смешно, защото Алдред-Ал Ноар дори не подозираше за съществуването на брат ми и надали се чувстваше отговорен за смъртта на баща ни. Жалко е, когато най-големия ти враг даже не знае кой си. С Клод се отчуждихме, говорехме все по-малко и почти не се виждахме - и двамата се хващахме на първата появила се работа за да изкарваме пари за храна и дрехи. Засичахме се само когато тренирахме, а и тогава непрекъснато се карахме. Той искаше да стане военен, а аз... нямах ясна представа какво ще правя, но определено нямаше да оставя някой дебелогъз командир да ме юрка напред-назад. Не разбирах и защо Клод би го направил. Един ден неизбежното просто се случи...

Миех чиниите, когато брат ми влезе в тясното общо помещение. Изглеждаше превъзбуден и в добро настроение. Седна на масата, но явно не го свърташе и искаше да ми каже нещо, така че просто оставих всичко и се обърнах към него.

- Ви... Помниш ли Кай? - не го помнех, но това нямаше значение, защото Клод всъщност не очакваше отговор. Просто искаше да излее мислите си и нямаше да ми позволи да го прекъсна. - Срещнах го на центъра. Каза ми, че се е присъединил към Отмъстителите. Каза също, че са много и стават все повече. Няма да се примирят с господството на Алдред-Ал Ноар. Готвят... нещо.

- И какво ще е това нещо по-точно - не исках гласът ми да излезе толкова жлъчен, но вече предвиждах накъде отива разговора. - Да се разбият в бляскавата войска на Ал Ноар като винени мушици? Да измият улиците на столицата с кръвта си? Кажи ми братко, моля те, какво е това нещо.

Клод изглеждаше обиден и ядосан. От доброто му настроение не беше останала и следа.

- Виж не всички са толкова... приспособими като теб, Ви. Някои хора всъщност имат чест и чувство за дълг. Някои хора още зачитат клетвите, които са дали на Николай и...

- Моля те, Клод, никакви клетви не си дал на никого. Когато са коронясвали крал Николай още не си бил роден, а когато го убиха беше едва хлапе. Ти просто искаш да отмъстиш за Джонатан и нищо повече. Никакви по-благородни мотиви. Нищо. И ако си мислиш, че тази шайка издънки, за които ми говориш ще ти помогнат, грешиш. Просто всички ще умрете, защото сте се вкопчили в нещо, което вече не съществува. Старата монархия умря, да живее новата! - Не го мислех наистина. Не ми пукаше кой ще топли трона и чия войска ще марширува по улиците. Вече бях поела първата си задача като ловец на глави, и единственото важно беше, колко пари ще ми платят и кога ще ги получа. Но исках да го ядосам, исках да го нараня, да го сваля от пиедестала на правдивата му кауза за да види, колко безсмислено е всичко. Успявах, защото целия се беше зачервил и беше стиснал челюсти, все едно му бях ударила шамар.

- Шайка? Какво разбираш ти изобщо, Айви!  Не ти говоря за десет човека! Кай каза, че самия Немесис е с тях! Той ги води в и той ще напътства ръката ми, когато убивам Ал Ноар!

- Е, да, разбира се, че ще напътства ръката ти. Какво друго би могло да прави едно божество освен да те държи за ръка, заблуден сополанко, такъв!

- Знаеш ли какво, Айви? Нямам нужда от одобрението ти - Клод скочи на крака и тръгна към вратата. - Вече казах на Кай, че тръгвам с него, той ще ме отведе при другите още тази нощ. Просто дойдох да видя дали няма да пожелаеш да дойдеш с мен, но явно по-скоро ще си кажем сбогом. Все пак това не е кауза, от която би могла да измъкнеш нещо за себе си. Не знам изобщо как ми хрумна...

Ножът ми се заби в рамката на вратата, докато Клод минаваше през нея и той застина. Няколко секунди единственото, което се чуваше беше лекото вибриране на оръжието.

- Ако направиш и крачка си все едно мъртъв за мен - изсъсках аз. - Няма да се тревожа, за някой толкова глупав и жалък, че да се остави да го води сляпа омраза. Няма да се опитвам да те спасявам. Няма да те търся. Все едно си мъртъв, чу ли, мъртъв.

- Аз и така все едно съм мъртъв - прошепна Клод и се обърна за секунда, колкото да видя сълзите в очите му. След това продължи напред докато не излезе от стаята, от къщата и от живота ми.

След първата ми поръчка като ловец на глави заваляха предложения. Намирах изгубени артефакти, изгубени хора, издирвани престъпници. Разрешавах стари вражди и помагах да се зародят нови. Продадох къщата на Джонатан, защото вече живеех в движение, беше по-безопасно и по-лесно. Днес не съжалявам за нищо, нито за хората, които напуснаха живота ми, нито за пътя, по който поех. Защото всичко е резултат от моите избори - забележете, не на сляпата случайност или на прищявките на боговете. Не. Аз създадох себе си и всичко, което имам. Аз съм повелителка на съдбата си. Аз и никой друг.