Here's a fun fact: You're going to die!

Това е историята на малко, странно момиче на име Елеонора Елиза Анн Луис. Тя не е нормално 17 годишно човешко дете, тя е Necromancer, но нека не избързваме прекалено много.

Първият път когато видях бледото й лице беше при раждането й, когато майка й пое последния си жалък дъх. С присвити очи, новороденото бебе сякаш можеше да види мъртвата си майка, чиито сини очи се бяха втренчили в земята, но не виждаха нищо. Душата й беше студена, бяла и крехка също като снежинка. Имах чувството, че и тя като тези прекрасни творения на природата, ще изчезне щом я докосна, но тя не бе прекрасно творение на природата, а просто нищожно човече..или поне така си мислех. Щом я поех в ръцете си усетих нещо странно. Всичко което бе останало от нея - безплътното й тяло се разтрепери и засия в ярко червено, съпротивляваше се. Това за мен бе напълно нормално, никой не искаше да си отиде, всички се страхуваха от отвъдното, но никой до сега не бе променил целият си химичен състав. Миришеше на жасмин и лимони и имаше същия вкус.




Душата на туко-що починалата майка беше силна, сякаш притежаваше магия. Тогава го усетих. Раздвижването. След това тих смях. Сините ми сфери паднаха върху малко, крехко човешко бебе. Беше момиченце и черните й очи се бяха впили в мен жадно, изучаваха ме, все едно можеше да ме види; сякаш не се страхуваше, но това беше невъзможно. Даже аз знаех, че новородените създания нямат развито зрение. Ваклите й очни ябълки сякаш ме хипнотизираха, поробваха, тя също беше магическа; притежаваше прекалено много енергия за новородено. Нещо в мен ми казваше, че рано или късно, природата ще осъзнае грешката си и ще я разруши и тогава аз щях да я прибера, но тайно се надявах да не е скоро.
-ИЗРОД!
Чух мъжкия глас който туко що бе влзал в стаята. Гласът принадлежеше на млад мъж с разчорлена гарвенова коса, точно като на момичето, и с черни влажни очи. Най-вероятно беше бащата. Знаех какво следва. Мъжът намразва детето, защото то е отнело любовта на живота му, детето израства хилаво и невежо и с купища алергий и изкривения на личноста. Помислих си, че това е начина по който природата е решила да разруши момиченцето. Хитро. Ако успееха да сломят духа й, тя никога нямаше да се научи да владее всичката тази енергия която спи у нея. Бебето се разплака. Плачът сякаш накара не съществуащото ми сърце да затупти и след това го прониза с касабнически нож. Не исках да я оставя в ръцете му. Исках да я грабна и да я взема със себе си, имах нужда от чирак, но знаех, че не е правилно. Не ми беше работа да се забърквам в съдбите на хората, а само да ги ескортирам към другата страна. Тръгнах си, надявайки се да не се срещна с Черноокото момиченце отново.

Грешах жестоко. Бедствията следваха Елеонора като изгубено патенце, смърта се бе впила в кожата й и не пускаше за нищо на света.




Първо беше смърта на детегледачката на която беше врчена, тъй като младият Ричард смяташе, че ако момичнцето бе оставено в неговите ръце, то той би я убил най-безмилостно и според него не това би желала прекрасната му, покойна женица.


После последваха и леля й, баба й, готвачите, икономът.. Погребенията се сипеха над главите им като порой. Чума да ги беше тръшала, щеше да е по-малко странно. Те всичките някак си..пукнаха. ЕЙ така. Седяха си, пийваха си чай и изведнъж падаха на земята като есенни листа. Още по-странното беше, че и Ел нямаше нищо общо. Сам се уверих.
Годините си минаваха, хората около тези двамата си умираха ли умираха, докато накрая в цялото им имение не останаха само Ричард и 17 годишната Ел. Тази тъмна вечер събрах две души, но едната скоро след това се върна обратно на земята.



Имаше някакво напрежение във въздуха, той беше влажен и студен, носеше странен мирис и вкус. Елеонора си мислеше, че ако психичното разстройство имаше аромат, то това щеше да е той. Момичето бавно вдигна главата си към небето и се усмихна. Беше красиво, прожекция на вътрешния й свят. Небето беше оловносиво, гъстите облаци се надбягваха, въртяха се и се блъскаха едни в други. Мълниите пробождаха въздуха, разкъсвайки светлината в мрак, като глутница хрътки, ловящи в близката долина. Първите големи капки дъжд паднаха върху гарвановата й коса с плясък и после се разпространиха по клонките и стръкчетата трева, създавайки звук който само тя можеше да оцени; оркестър от перкусии който съпровождаше музиката на нейното бурно сърце. Изведнъж гронмна светкавица раздра тъмното небе, пълзяща по хълма като пръсти на скелет  от жар които се протягаха, за да помилват земята.. Тя счупи транса в които беше изпаднала когато чу мъжкият глас до нея.
-Ела дете, ще те науча как да използваш всичката тази спяща енергия.